Компания за южните морета - Лондон XVIII век

(Всякакви прилики с днешни лица и събития са напълно случайни)

Почти по същото време когато са се състояли машинациите на Джон Лоу в Париж, в Лондон се развиват не по-малко интересни събития.

Компанията за южните морета получава лиценз в 1711 година. 
От столетия Англия завижда на Испания за отвъд морските и владения в Америка. На англичаните се струвало, че реките от злато се изтичат в тази страна, а за тях самите остават трохи. Англичаните всячески се мъчели да се настанят в Америка и за пръв път изгледите им за успех изглеждали реални покрай войната за испанското наследство и усилията на херцог Марлборо, главнокомандуващ войските им в континентална Европа.




Херцог Марлборо

На 3 Май 1711 година, в камарата на представителите одобрили гуверньор и взели решение за основаване на нова търговска компания, чието поле на дейност да са южните морета и Америка.
Самото учредяване било малко смущаващо, защото целия учредителен капитал на компанията отишъл за английското правителство, но пък тя получила пълен монопол. Така всеки друг кораб извън тези ка компанията, видян без основание в региона подлежал на конфискация заедно с товара си.
При което 1/4 от товара принадлежал на короната, друга 1/4 на информатора, а останалото на самата Компания за южните морета. 
За да може да упражнява правата си на компанията било разрешено да има собствени военни части, да строи укрепления и да въоръжава корабите си.
Компанията освен да подпомага английската търговия имала за цел и да служи като гарант на правителството във все по задълбочаващата се по него време финансова криза (Разходите по войната си казали думата)
В началото компанията получавала 6% лихва върху заетите на правителството кредит, но с края на войната се очертали и новите цели за печалба. 
През март и април 1713 г. в холандския град Утрехт се подписват договорите за мир между Франция и Испания от една страна и Ангия, Холандия и Савоя от друга. С Утрехтския мирен договор, след славните победи на херцог Марлборо и английската армия при, Бленхайм, Оуденаарде и Малплаке, Англия получила Гибралтар, остров Менорка, Нова Скотия (В Канада) и Асиенто - Монопол за доставка на негри роби в испанските колонии в Америка. Според този монопол, един английски кораб годишно можел да влиза в пристанищата на Мексико, Перу и Чили и то при условие, че предоставя 1/4 от печалбата си на испанския крал Филип V (Което ако погледнем е доста стиснато подаяние към англичаните които са проливали кръвта си за да задържат престола на същия тоя Филип V).

Това обаче не попречило на 2 Юни 1713 година, председателя на компанията, граф Оксфорд, да зяви, че това са блестящи перспективи. Пред зарадваните акционери той гордо обявил, че срещу 1/4 от печалбата предоставяна на испанския крал, в колониите можели да бъдат доставяни по 4800 роби. 

Правителството в Лондон подарило на компанията няколко кораба, така, че можели да започнат.
Големите печалби обаче от търговията не дошли веднага. Испанците саботирали компанията, а и новата война този път с Испания, от 1717 година не поощрявала много търговията.



Едва когато английската флота разпердушинила испанската край Месина, малко по малко търговията се отпушила.

През 1719 година на трона бил крал Джордж I, който бил крал вече няколко години. Дълга на Англия бил 31 милиона златни лири и кралят с типична немска ефективност се обърнал към парламента (на немски - нали бил от Хановерската династия, английски така и не научил) с предложение част от този дълг да се поеме от Банк ъв Ингланд и Компанията за южните морета. Слуховете от Париж за "успеха" на Джон Лоу, поощрили и английското правителство, самите банкери и търговски деятели към по-голям размах, така че предложението на краля било прието сравнително добре. 
Банк ъв Ингланд били силен конкурент, но тясно свързаните с правителството шефове на компанията, натирили банкерите и спечелили осигуряването на кредита. Компанията обещала на правителството 7.5 милиона златни лири. Премиерът Робърт Уолпол бил с почти вързани от краля ръце, а различните клики се боричкали покрай апетитния за тях кокал. Някой от благородните в камарата на лордовете предупредили, че - "Английския народ се отклонява от реалната търговия и предприемаческа дейност" - но гласът им останал глас в пустиня.

Джон Балтън един от директорите на компанията, предложил план съгласно който компанията поема изплащането на дълга в замяна на някой привилегии. Блънт предложил компанията да пусне акции и за населението, а набраните средства да отидат изплащане на националния дълг. Блънт предложил на министъра на финансите Джон Ейслейби и на пазителя на съкровищницата Джемз Крег следния план - Компанията на първо време да поеме дълг 3 милиона златни лири, а по-късно да ги направи на 7.7 милиона.
На 2 Февруари 1720 година парламента официално одобрил плана въпреки протестите на някой джентълмени от камарата на лордовете които не проумявали тази симбиоза на държавата с компанията. Някой спекуланти веднага надушили стръв и акциите на компанията от 128 лири се качили на 184 само от началото до края на Февруари.



"Този който иска да се занимава самостоятелно с борсова или валутна търговия е длъжен преди всичко да научи и разбере правилата!"

За кратко време в спекулациите с акции се намесили почти всички. От дребни търговци, граждани, до благородници и селяни, всички се мъчели да си купят от акциите на компанията срещу своето злато. От чужбина също надошли инвеститори като в спекулациите се включили и някой френски благородници и търговци. Джон Лоу от Париж, сам накупил акции за около 1.5 милиона лири, ползвайки подставени лица. Слуховете само влошавали нещата, защото директорите на компанията, сами тлъсти акционери обещавали едва ли не планини от злато и сребро на наивниците. Разисквали се всякакви търговски слухове и небивалици като цаците сами започвали да си вярват, че ше текат реки от злато, въпреки, че Испания нямала никакви намерение да допускали английски кораби в Америка. 
В март цените на акциите стигнали 380 лири, април 400 и продължавали да се качват.



Робърт Уолпол 

Премиерът Робърт Уолпол, някой министри и някой лордове гледали с недоверие на цялата тази дандания, но нищо не можели да направят. Още повече в Париж почнали да пристигат лоши слухове за провала на Лоу във Франция и за рухване на пирамидата. За Робърт Уолпол и някой от лордовете било кристално ясно, че събитията от Париж, най-вероятно ще се повторят и в Лондон.
Дребосъците обаче, не знаели нищо, а и повечето едри спекуланти пренебрегвали събитията отвъд Ламанш. На тези които предупреждавали казвали да си затварят устата, да не всяват излишна паника и, че - "Тук нещата са съвсем различни от тези там". 
Въпреки това на Джон Лоу се наложило да продаде акциите си за да посреща плащанията си в Париж, но пазарът почти не коригирал на тази голяма разпродажба, защото еуфорията на улица Чейндж Али където се търгувало основно, била така голяма, че станала обект на анекдоти.

Още първата емисия акции била разграбена, за това се пуснала още една която също била изкупена.
Народецът тотално изперкал и започнали да ипотекират къщите си, бизнесите си и всичко ценно, само и само да си купят от акциите. Робърт Уолпол напразно призовавал за малко разум в камарата на депутатите. Самите депутати част от които тлъсти акционери, вежливо го изслушвали, но почнали да отсъстват от заседанията за които се знаело, че той ще дебатира проблема - "Компания за южните морета".



Change Alley, London, 1720

Навалицата на улица Чейндж Али и околните пресечки станалата толкова голяма, че каретите не можели да минат и богаташите и благородниците били принудени да ходят пеш. Заводът за слухове обаче работел с пълна сила. Според някой от тях испанците щели да купуват английски дрехи и да ги плащат в злато и сребро, според други били готови да отстъпят огромни територии в Южна Америка в замяна на Гибралтар. Акциите се надували като балон и месеците май, юни и юли се вдигнали първо до 600, а после и до 900 лири.
Директор Блънт наливал масло в огъня, като сформирал комисия от 33-ма директори със задача да сформират и прокарат в парламента пакети от мерки, които да донесат предимства на компанията.
Само за подкупи под една или друга форма били разпределени между депутатите 1.75 милиона лири.
Понеже между акционерите били и доста лордове и дори самия финансов министър, разчитало се, че проектите ще минат в двете камари. 
Цените хвърчали на горе. Самите акции можели да се търгуват на марждин, като било достатъчно да се платят само 10% от тяхната стойност веднага. И понеже цените вървели на горе, хората залагали всичко което имат и купували убедени в покачването.



На 24 юни цените стигнали 1050 лири.  

Покрай Компания за южните морета се качвали и почти всички други дружества. Акциите на Банк ъф Ингланд например се качили от 150 през февруари, до 260 през юни. Заедно с някой добри компании обаче се появили и всякакви мошеници. Пръкнали се поне още стотина, двеста компании и компанийки които предлагали като своя дейност какво ли не. 
Ето и някой от компаниите "бъбълс" търгуващи се в Лондон по време на големия борсов бум в 1720г.

Компания за превръщане на живака в ковък метал.

Компания за строеж на болници за извънбрачни деца.

Компания за строеж и използване на вечен двигател.

Компания за осигуряване трудова заетост на бедните.

Компания за дейност която щяла да бъде казана по-късно.

Компания за по-добро лечение на венерически болести и т. н.

Появила се дори компания която гарантирала много голяма изгода на всеки вложил пари в акациите и, но чиято дейност още била търговска тайна. 

При откриването на офиса и в Корнхил нейния притежател, веднага бил атакуван от алчни инвеститори и за 4-5 часа успял да събере значителна сума с която още същата нощ напуснал благоразумно страната.

Друг пък предлагал разрешителни (нещо като днешните депозитарни разписки) даващи право на притежателя им да си закупи акции. Компанията щяла да шие брезентови платна за военния флот. Смешното в случая е обаче, че самите разрешителни са били най-обикновени карти за игра, обаче инвеститорите ги разграбили като топъл хляб. Защо, вероятно и опитен психолог специализирал в лудница би се затруднил да отговори?!

Вестник "Лондон Джърнъл" от 1720г. по повод борсовата еуфория, с ирония писал:

"Суматохата на нашите хора, които вдигат голям шум на борсата тази седмица, бе толкова голяма, че надмина всички познати досега мащаби. Беше голямо тичане от едно кафене до друго за записване на акции, за подписване без да се проверяват проспектите. Общото правило гласеше " Дайте ни, за бога, да запишеми подпишем нещо, все едно какво!"  

Сатирикът Дийн Суифт написал:

"Кандидатите се стичат като река
Блъскат се с лакти и колене.
Всеки гребе в продънената си лодка
и ето търсейки злато потъват те."

Депутати, министри, благородници и граждани всички били увлечени в спекулациите, а ловки финансисти или мошеници гребели с пълни шепи злато от наивниците. Не малка част от новите компании били с поставени на чело видни и популярни личности които да привличат внимание. Уелският принц сам участвал в машинациите начело на Уелската компания за добив на медна руда и слуховете говорели, че е спечелил между 40 000 и 60 000 лири с участието си. Впрочем той проявил благоразумието да изчезне от спекулациите с печалбата си, преди цялата тази история да се размирише. 

На политици като Робърт Уолпол и умните глави в камарата на лордовете било ясно, че цялата тази финансова еуфория ще свърши с фиаско. 
На 3 юни пазарът се затресъл. Някой започнали масирани разпродажби и акциите се свлекли от 900 на 650 лири. Директорите на компанията се притеснили, че новите дружества отнемат от така ценния свободен капитал и употребили натиск да се закрият всички мошенически компании, надявайки се свободния ресурс да се насочи към тях.  
На 11 юни крал Джордж I издал прокламация с която заклеймявал нароилите се компании с наясно предназначение като вредни за обществото. Директорите на подобни дружества били заплашени със съд. 

Някой по-умни люде усетили, че климатът се сменя и започнали тихо-мълком да се измъкват от сделките. Въпреки това обаче, парата все още била много и акциите след спада се качили, като на 24 юни 1720 година отбелязали пика си от над 1100-1150 лири, като после след известна консолидация първо плавно, а после по-бързо започнали да падат.

В разгара обаче, на борсовия бум било изчислено, че общата курсова стойност на акциите търгувани тогава в Англия била някъде около 400-600 златни милиона лири!

За да имаме някаква представа въобще каква колосална сума е било това за него време, ще кажа, че 500 милиона е било 5 пъти повече от всички пари в брой в цяла Европа (Защо ли това ми е познато?!) 

Тоест, както и при сегашната криза, цялата тази капитализация е била покрита реално с пари само в една малка част, а всичко останало е било един мехур на илюзии и очаквания.

Август месец прокламацията на краля излязла под формата на писмена заповед от съда за закриване на някой малки компании, но това вместо да успокои пазара предизвикало още по-голям спад. 
Ефекта бил отрицателен. 
Въпреки обещанията за тлъст дивидент от 30% който щял да се раздава на Коледа, акциите падали, още повече се носели слухове, че много от директорите на компанията продават своите.
Много хора се запитали, щом дори компанията на Уелския принц е спряна, дали всички други акции на борсата струват нещо. Август бил белязан от спад, на 9 - ти септември акциите стрували вече 575 лири, на 21 септември стрували 350 лири, а на 28 вече само 190 лири. 
Някой спекуланти теглили кредити заради акции фалирали на бързо, а банките раздавали кредити или ипотекирали имоти, почнали да се задъхват. Много банки фалирали, дори тези не участващи в машинациите поели негативите от кризата и даже Банк ъф Ингланд изпаднала за известно време в затруднения. 
Много хора загубили парите си до последното пени и потънали в дългове, а някой значителна част от тях. 
Придворния лекар на краля Хамилтън загубил около 80 000 лири, поетът Александър Поуп загубил в спекулациите половината си богатство, журналиста и писателя Даниел Дефо също имал сериозна загуба, след която започнал да пише за борсата като за свърталище на мошеници и до края на живота си заклеймявал борсовата търговия. Джонатан Суифт също изгорял.

Много депутати от двете камари на парламента обаче се измъкнали с печалба. Финансовия министър продал на време акциите си прибрал 794 000 лири, а между депутатите от двете камари се смята, че са разпределени около 4.5 милиона лири. 
Разбира се подобно на събитията в Париж няколко месеца преди това се вдигнал ужасен вой, а освирепелите и разорени инвеститори почнали да искат главите на виновниците. Понеже четирима от директорите на компанията били в парламента, гнева на измамените се насочил към тази крепост на английската демокрация и морални устои. 
Били проведени няколко атаки към парламентаристи и правителството се страхувало да не започнат масови безредици в Лондон. 
Кралят побързал да се върне от Хановер (където прекарвал по голямата част от царуването си), свикал извънредно заседание на двете камари, на най-чист немски език се обърнал към английските си поданици, с желание проблемите в страната да се решат, а после в домашна обстановка съвсем развалил вечерята на горкия Уески принц, с когото и без това не бил много добри отношения (Нещо обичайно за Хановерската династия, която управлява и днес Англия, е да се отнася с наследниците си като с домашно куче). 
Парламентът както във всяка уважаваща себе си страна, естествено свикал комисия за да реши проблема. Проблем обаче били всекидневните събрания на гневни измамени инвеститори в Лондон.

Пред опасност от метеж парламентаристите решили да поработят, но още в първите дни дори на тях, обръгнали на всякакви далаверите, им се изправила косата. 

Цели страници от книжата на компанията за южните морета липсвали. На други пък имало изтрити имена, а чиновници от компанията били затрили нарочно цели купища документи. Започнало разследване, обаче кой поради това, че е замесен, кой от страх мълчал.  
Един от секретарите на компанията казал пред комисията - "Ако разкрия което знам, сцените ще изненадат цял свят" - Естествено не го разкрил, но под краката на финансовия министър Джон Ейслейби запарило и той запрашил за Франция където малко преди това избягал вече и Найт счетоводителя на "Компанията за южните морета". 
Петима директори ка компанията били арестувани, а бесния крал изпратил веднага нота до френския двор и до регент Филип Орлеански да му върнат Найт в Англия.

Финансовия министър Джон Ейслейби дори не могъл да стигне до Франция. Познали го и го арестували още по пътя. 
Докато го водили към Тауър, обаче той и охраната били нападнати от побеснели инвеститори. С голяма мъка конвоят успял да опази жив арестанта, който предполагам с облекчение е чул хлопването на вратата на килията в Тауър, деляща го от разгневената тълпа. Все пак бил жив. 
Като не успели да се саморазправят качествено с министъра, побеснелите инвеститори изгорили чучело му с бесни акламации и кръвожадни погледни.

Разследването в парламента не дало много големи резултати. Уви прекалено много хора били замесени, за да излезе цялата истина наяве. 
Все пак Робърт Уолпол чиято цел била да се успокои обществеността успял да прокара доста решения в интерес на инвеститорите които били жертва на някакви измами. 
На 35 лица замесени в далаверите и директори на компанията, именията били запорирани и ипотекирани, като с парите компенсирали поне малко на най-пострадалите в измамата. 
Измамените вложители настоявали дори за екзекуцията им, но това им се разминало, като дори някой от тях успели да запазят и част от печалбите си макар да търкали наровете на затвора за известно време. 
На директор Блънт обаче разрешили да запази само 1000 лири. 
Вследствие на усилията на Робърт Уолпол и взетите все пак до някъде строги мерки, на голяма част от измамените възстановили около 30% от загубената сума. 
Останалото от активите на компанията било разпределено между Източно индийската компания и Банк ъф Ингланд.

Около ноември дори се забелязало известно оживление на акциите на злополучната компания, като за малко те стигнали 200 лири, но това било нещо като предсмъртен гърч. После, малко по малко всичко затихнало.
Така компанията безславно и безрадостно изчакала закриването си в 1748 година.

От цялата работа обаче с чест и слава излязъл един политик. Първия премиер-министър Робърт Уолпол. 
Създаването на компанията било рисковано начинание, поради което Уолпол се съпротивлява на учредяването и разрастването и, но няма голям избор. 
След фалита на компанията, Уолпол се заема с такова желание да оправи кашата, поне малко да възстанови загубите на акционерите като по този начин да върне доверието в правителството и крал Джордж I.



Уолпол и министрите от кабинета

Успехът на Уолпол го превръща в доминиращ политик през следващите десетилетия и доверието в ръководителя на кралския кабинет маркира важна стъпка към формирането на съвременното конституционно управление на Великобритания. Робърт Уолпол се оттегля през 1742г., оставяйки основата на съвременното конституционно управление - Kабинет, отговорен на Парламента, който пък отговаря пред избирателите. Избирателите по онова време са всъщност, духовниците, аристократите и деловите мъже. 

Кризата има и друг аспект. Не само борсова, но и финансова тя бележи интересен период от финансовия свят. Акциите в Англия не се възстановяват до нивата си от върха почти 150 години, но не това е толкова интересно колкото следния факт. Заради тази криза, в Англия започва един продължил почти до началото на 20 век период на дефлация. 
Всъщност по време на най-големия си икономически и индустриален подем извел я на върха като икономическа и военна сила, страната е в състояние на много бавна и плавна дефлация, което разбива на пух и прах всички модерни "икономически теории" според които икономическия растеж задължително се свързва с инфлация.

Което подкрепя много консервативното твърдение, споделяно и от моя милост, че не парите в обръщение увеличават БВП, а доверието в тях, тяхната стойност и доверието в държавата в която се влага бизнеса. 
Всякакво неразумно боравене с пари, води само до илюзии, разбивани на пух и прах.